Събуждам се напрегната и стресната. Минават няколко минути преди да разбера че не се случва наистина, а е просто лош кошмар. Мразя да сънувам кошмари, дните след тях са особено тежки. Поглеждам към часовника. Ужас 5,40 е 😦 но нямам никакво желание да заспя отново. Правя си кафе и сядам пред компютъра. Опитвам се да се освободя от мисълта за съня, но не успявам. Сещам се за интервюто което прочетох с Нана. Както и за клип на който попаднах в интернет, за Ади болното от рак момиче от Бургас. Въздействаха ми силно, може би защото съм прекалено чувствителна? От няколко дни мисля само за тези хора. Новини за болни хора ме напрягат много. Накараха ме да се замисля за живота, звучи ужасно изтъркано нали? Възхищавам се на всички хора, изпаднали в беда които успяват да се борят. Намират сили да продължат напред. Почувствах се зле и изпитах вина. Зададох си въпроса защо само когато ми се случи нещо лошо осъзнавам колко неща пропускам. Защо забравям да се радвам на обикновените, дребните неща? Не успявам да се радвам на това което имам. Понякога ме блазни повече материалното, а не духовното ми израстване. Дали е защото повечето хора около мен са такива? Решавам и се опитвам да променям нещата в положителна за мен посока, но за кратко. После отново влизъм в ритъма на ежедневието и забравям, отново. Сега обаче искам и съм решила да помогна на някого и ще го направя. Благодарение на едни добри хора научих за нея. Тя е болна от тежка и коварна болест. Аз искам да се излекува, толкова е млада, животът е пред нея. Засужава да получи шанс, всеки трябва да получи своят втори шанс. Нямам намерение да отправям покани към никого. Не искам и да звуча поучително (моля да ме извините ако на моменти сте усетили такава). Всеки сам решава кога и какво да направи. Знам само че около мен има много болка и мъка. Сега не ми се иска да я подмина отново. Вярвам, истина е че ако не помогнем сега утре може да е твърде късно. На себе си обещавам за пореден път да променя много неща и да бъда по-спокойна. Пожелавам си този път да успея
Сега ще разкажа за нещо което харесвам. Харесвате ли нахут? На мен ми харесва вкусът му 🙂 Преди много години ме заведоха на арабски ресторант. Две от ястияата които ме впечатлиха бяха салатата фатуш и хумус. Салатата е страхотна с хрупкав печен хляб и ситно нарязани зеленчуци. А в хумуса просто се „влюбих“. След време се научих да го приготвям, но единственото неудобство беше че го откривах много трудно. Продаваше се само в арабските магазини на Женският пазар и не беше никак евтин. Сега вече го има в повечето големи вериги магазини на прилична цена. Миналата година в Турция опитах различни ястия приготвени с него, които много ми харесаха. В интернет пък попаднах на рецепти за печен и реших да направя. Както и очаквах 🙂 хареса ми много
Печен нахут
Продукти:
- 2 консерви сварен нахут
- 2-3 с л зехтин или олио
- 1 ч л червен пипер
- 1/2 ч л лют червен пипер
Приготяне:
Отцедете много добре нахута (най-добре върху кърпа). Поставете го в купа. прибавете останалите подправки и разбъркайте добре. Можете да го овкусите с подправки по ваш вкус, на мен така ми допада най-много. Рецептата която аз открих в интернет имаше кимион (който никак не харесвам), кардамом, канела и сушена мащерка. Но реших че ще ми хареса с най-обикновени и често ползвани подправки и леко пикантен.
Опечете го в предварително загрята фурна на 200 С около 30 минути. Внимавайте да не го препечете, защото ще бъде твърде неприятен за ядене
Good to the last drop 
Вики, поста ти ме провокира да напиша това. Обичам да казвам на хората, когато ги харесвам, да го знаят. Обратното, когато някой ме разочарова, гледам да спестявам, премълчавам, много рядко ще му го кажа, просто го подминавам и продължавам да търся добро.
За съжаление с теб не успяхме да продължим и съхраним срещите и контактите/не по моя и сигурна съм и не по твоя вина, просто стечение на обстоятелства/, но от това аз само съм загубила, защото смятам, че ти си един много, много скромен човек и много чувствителен, раним, а аз харесвам много тези качества. Четейки поста ти, те почувствах още по-близка, напълно отговаря и на моите терзания по житейските проблеми и неволи…многа е трудно човек в днешно време да игнорира материалното, да не кажа невъзможно или ако е – то те превръща в отшелник, в нещо, което не се вписва изобщо в бита и ежедневието ни…много е сложно…защото този път на мисли не води до никъде и щеш не щеш пак се връщаш обратно. Но човек не може да избяга от същността си и не може пък да спре „да ти пука“ за неща, които са извън теб и семейството…това явно е карма – да живеем в раздвоение и терзание за неща, които не зависят от нас и не можем да променим, но въпреки това не ни дават мира…
И си мисля, че човек дори и с мъничко да е помогнал на някого – пак си е струвало!
Целувки за теб и Никола
Вики, хареса ми написаното 🙂
И аз преживявам нещата по такъв начин и често се улавям, че не харесвам много неща в себе си!
И понеже съм живяла и „преди’ , си мисля че днешния живот ни променя, понякога без наше съгласие.
Или така се завъртат нещата около теб, че не се усещаш как понякога си променяш мисленето!
Не съм човек на материалното, но за да живееш и задоволяваш потребностите си, нещата опират до пари.
Парите не като единствена цел, а като необходимост!
Обичам нахут и хумус естествено 🙂
И предложението ти ми харесва!
Прегръдка и хубава вечер!
Търсех рецепта за печен нахут , който си купих от Турция и попаднах на нещо повече-Частично сродни души, което ми провокира желанието за писане. Отдавнашното мое желание и мечта е всички сродни души да се обединяват, да си помагат, да се чувстват силни , защото са много и да са уверени , че вървят по -правилния път. Сегашното скромно мое желание е да изразяват себе си тук все повече хора.
Приятен ден и до скоро. Благодаря ви !